Мишо малкото мишле ; )

Имам щастието да споделя и тук най-прекрасния ден в живота си както и живота на Емо-раждането на Михаил,нашия прекрасен син ; )
Няма да изпадам в големи подробности,защото мился че не е нужно.А и има неща който най-добре да не си припомням.
Раждането - на 29.10 рано сутринта тръгнахме към болницата..какво изпитвах,ами не се притеснявах..изпитвах нещо странно,някакво ново чувство..приеха ме изтърпях ужасонската клизма мерихме тоновете на бебока..и зачаках трябваше да бъда първа но...минаха две операции преди мен...е чаках си чинно..не се притеснявах но ми беше много скучно.Колкото повече минаваше времето,толкова повече имах усещането че ще си тръгна слад малко...а не че ще вляза в операционната...Е дойде мига заведоха ме в залата,легнах на масата и почнаха да ме приготвят.Една от сестрите ми обясни че първо ще ме приготвят изцяло и после ще ме упоят,защото не е хубаво за бебето упойката която ще дишам.Вдигнаха ми ношницата да ми разголят пупата и започнаха да се суетят покрай мен ..и ето точно в този момент започнах да се притеснавам..и си мислех къде е моя доктор..къде..е той влезе облечен и с маска на лицето..и от тук на сетне започнах даже и да треперя от притеснение..не неправо си беше бъзе..страх,усещах как цялото ми тяло трепери.Стана ми студено..докито почна да ми маже пупата направо като че ли ме приготвяше за печене и ме мажеше с марината...анестезиолога ми сложи маската и започнах да чакам да заспя..да ама не..няма запсиване а доки вече взима инструменти и се приготвя...лелееее чакайте бе хора не съм заспала..ужас..мислех си абе те не ме ли виждат че съм будна..какво си бърборят глупости ами не се съсредоточат....ехооооо (мисля си) не съм заспала още не ме режетееееее...и тъкмо да отворя уста и да изкрещя -ЧАКАЙТЕЕЕЕЕ..и усетих че започвам да занунвам...фииууу не ме нарязаха будна.Събудих се на масата когато ме местеха на количка..усетих ужасна болка ниско долу в корема и се чух да изохквам..и се унсеох пак за секунди..отворих очи и видях мъжа си който ме попита как си..а аз се чух да казвам-боли ме.Отново се унесох и се събудих когато в стаята ме местеха на леглото..пак усетих ужасната болка...И така от там на сетне следваха много банки с какво ли не който ми вливаха,болки и липста на бебето..другите бебета бяха в стаята при майките си а моето го нямаше..е били го сложили в кувиоз,имало нужда да постои.Първия път когато го видях,го бяха донесли в стаята да го преповият и Емо беше при мен.Аз все още неможех да стана и го дадоха на него,той дойде до леглото и ми го показа..разплаках се и се чух да казвам-"Здравей мъниче,добре дошъл сред нас Мишко".Емо изглеждаше различно,толкова щастие имаше в очите му и усмивката...досега не се беше усмихвал така ; ) На другия ден разбрах от майка му че се е разплакал.Като се прибрал и казал че е разбрал-че досега явно не е осъзнавал че е татко..но в момента в който го е гушнал Мишко всичко се е обърнало в него.
Дните на престой в болницата отминаха в болки,раздвижване-аз доста бързо се раздвижих и в последствие се възстанових от операцията-и в гушкане на малкото ми мишле.Имаше определено място за бебоците едни като клетчици,но той стоя при мен до края.Гушках го много,гледах го как спи..толкова беше сладък какви физиономии правеше-ту свиваше устнички,ту повдигаше веждички..толкова сладки муцунки правеше.Можех един час да го гледам докато нуна.Още от първия миг го обикнах,неможех да си представя как съм живяла без него.Имах най-прекрасното бебе(както всяка една мама си го мисли).
Изписаха ни на 02.11 по обяд дойдоха да си ни вземат,вече нямах търпение да се прибереме.
Е така после потеглихме към София,към новия дом на Мишлето ; )И така от тогава се обичаме и гушиме много.А мама и тати не могат да спрат да му целуват малките"картофчета"(крачета),ръчичките...всичко всичко.
Наслаждавам се на всеки миг с него-когато се усмихва(все още неосъзната усмивка) има толкова чаровна усмивка,когато го кърмя и суче жадно жадно,когато му замивам дупиту на мивката колко обича така опърва малките краченца и се кротва,когато го държа с гръбче към мен за да се уригне и си извръща главичката и вперва поглед в мен...толкова мног прекрасни мигове..Двата момента който не обичам е когато плаче-при смяна на памперса и е гладен плаче много...тогава ме гледа с очичките си насълзени и сякаш сърцето ми спира и ме боли...и когато има колики плаче неутешимо,и знаеш че не можеш да му помогнеш искаш да изживееш ти неговата болка но да не страда той...
Може ли човек да предполага че някога ще изпита подобна обич..не и преди да стане родител.